„Дюн“ е нещо като Библия за феновете на научната фантастика (или по-точно Новият Завет заради месианската фигура на главния герой). В първДЮН в Изумен
„Дюн“ е нещо като Библия за феновете на научната фантастика (или по-точно Новият Завет заради месианската фигура на главния герой). В първата част от епохалния труд на Франк Хърбърт мащабите не са разгърнати напълно, митологията не е развита, но върхът на айсберга подсказва за масивна литературна подготвеност. Месията в случая е младо момче на име Пол, което тепърва трябва да премине през изпитания за духовна и телесна издръжливост. Самата книга започва с изпитание – зелен куб, в който наследникът на Атреидите трябва да постави ръката си, за да изтърпи изпитанието дали е човек.
Чувал ли си за животни, които прегризват крака си, за да се освободят от капана? Това е животинска хитрост. Човекът би останал в капана, би изтърпял болката и би се престорил на умрял, за да убие, ако може, ловеца, заложил капана, и да премахне една опасност за себеподобните си – казва старата Бин Джезъритка, подлагайки младото момче на нетърпима болка. Така започва дългото пътуване на Пол Муад'Диб, спасителят на Дюн.
Династията на Атредите пристига на планетата Дюн, за да установи контрол над находищата мелиндж – изключително рядка подправка, която отваря съзнанието на този, който я употребява. Дук Лито Атреиди е благороден и строг владетел, който интуитивно предусеща капаните на тлъстия злодей барон Харконен, но обстоятелствата все пак го задължават да поеме контрол над планетата и да рискува живота на семейството си.
Жена му, лейди Джесика, е възпитаничка на Бин Джезърит (потайна религиозна общност от жени, които години наред тренират умовете и телата си, постигайки почти магически способности) и майка на Пол Атреиди. След коварно предателство Пол и майка му трябва да намерят убежище сред свободните – безбройни пустинни племена, съставени от сурови мъже, привикнали на несгодите в пустинята. Сред тях Пол ще научи истинската си идентичност и ще поведе партизанска война срещу династията Харконен. Там са и гигантските червеи, разбира се, неизменна част от пустинния пейзаж на Аракис.
Интересно е, че някои намират книгата за твърде предвидима, но точно там се крие разковничето и геният на Хърбърт. Вместо да акцентира върху сюжета, дразнейки читателя с обрати и скрити заговори, авторът сваля картите на масата още в първите няколко глави. Разбираме какъв е планът барон Харконен, знаем кой е предателят в двора на дук Лито и сме почти сигурни, че самият Пол е избраникът, Куизъц Хадерах, който ще достави баланс във Вселената.
Подобно омаловажаване на историята насочва вниманието ни към други аспекти на романа, дава ни възможност да се насладим на прекрасната пустинна атмосфера на планетата, да опознаем героите, да разберем тяхната мотивация. Има и нещо друго, самият Пол вижда в бъдещето, но точно като нас, читателите, някои неща му убягват. Никой не знае цялата картина и удоволствието от четенето се състои в избистрянето на малките елементи, които я съставят. Сякаш Хърбърт ни казва: Ето, това е всичко, а сега нека ви разкажа за живота на Аракис. И аз четох, далеч от цялата суетня на ежедневието, потънал дълбоко в пясъците на негостоприемната планета, осъзнавайки, както самите герои, че едва ли някога ще я напусна.
Хърбърт започва да пише книгата си в началото на 60-те години – период на изключителна политическа нестабилност и религиозен смут, при това в целия свят. Президентът Кенеди е убит през 1963, давайки материал за конспиративни теории, които не спират да подлагат под съмнение официалната версия, Студената война е в разгара си, Русия е абсолютното зло, а петролът се е превърнал в най-важния икономически ресурс. Как да коментираш всичко това с един научнофантастичен роман?
В книгата е пълно с аналогии. Едва ли Хърбърт е предполагал, че войната за петрол ще продължи толкова дълго, правейки книгата му изключително съвременна. Политика, религия и философия се преплитат в дълбокия подтекст на „Дюн“, за да изваят от сухите пясъци на клишираната история едно вечно актуално произведение. Подправката мелиндж също ни подсеща за нещо познато. Тя е основната причина, поради която различни династии искат да установят контрол над Дюн. Изключително рядка и скъпа, тя отваря съзнанието на човека, който я взима и му предлага видения, които не всеки може да изтърпи (сравненията с LSD не звучат неправдоподобно).В „Дюн“ има от всичко, а това е едва първата от общо шест части.
Желанието ми да прочета книгата, се породи основно покрай документалния филм за неосъществената екранизация на Ходоровски през 70-те години. Горещо препоръчвам на всеки фен на научната фантастика....more
В последните 40 страници Грей държи да обърне перспективата за пореден път, да се обясни, да посочи вдъхновенията си и да прокара социалистическите сиВ последните 40 страници Грей държи да обърне перспективата за пореден път, да се обясни, да посочи вдъхновенията си и да прокара социалистическите си надежди за по-добър свят, което неизбежно сваля качеството на преживяването....more
Добър ориентир за качеството на книгите на Кърт Вонегът са оценките на самия автор. За щастие, „Сирените от Титан“ получаТралфамадорски игри на зарове
Добър ориентир за качеството на книгите на Кърт Вонегът са оценките на самия автор. За щастие, „Сирените от Титан“ получава отличен, така че смело напред!
„Сирените“ са втори роман за Вонегът (1959 г.) след „Механично пиано“, който наскоро бе преиздаден от изд. „Кръг“ и са първото произведение, в което се споменава планетата Тралфамадор – основна локация и причина за много от абсурдните ситуации в следващите книги, включително и в „Кланица 5“. Освен всичко друго, романът е любим на Дъглас Адамс и основно вдъхновение за „Пътеводител на галактическия стопаджия“. Ако това не ви убеди да я прочетете, не знам кое би успяло.
Малахия Констант от Холивуд е най-големият късметлия на света. Милионер, когото „някой там горе харесва“. Дните му на апатия и светски нихилизъм обаче изтичат, когато получава невероятно предложение – да стане свидетел на единствената материализация на човешко същество.
Уинстън Румфорд се появява на всеки 59 години в дома си, заедно с кучето си Казак поради спорния късмет да премине с частния си космически кораб през некартографиран хроно-синкластичен инфундибулум. Досега го е виждала единствено високомерната му съпруга.
Румфорд се среща с Констант и го информира, че ще посети Марс, Меркурий и спътника на Сатурн – Титан, където са хипнотизиращо красивите сирени. На всичкото отгоре ще се ожени за съпругата му, която чака в другата стая.
Абсурдни заявки още в първата глава на романа, от които Вонегът, разбира се, се възползва и обръща наопаки. „Сирените от Титан“ може да скъса нервите на влюбените в заплетения сюжет читатели, които очакват отплата за усилията да проследят всяка нишка в лабиринта, но онези, привлечени от комедията на човешкото състояние, ще останат доволни.
Книгата несвенливо и в прав текст коментира темите за свободната воля и липсата на смисъл. Тримата герои се завъртат като прежда на вретено около такива врели-некипели, че е трудно да се проследят причинно-следствените връзки, които са ги отпратили до финалната им дестинация. Възможно е всичко да се контролира от тралфамадорците, възможно е някой непохватен Бог просто да е кихнал – има ли значение, когато всяка сцена работи толкова ефикасно с разюздан хумор и неочаквани обрати.
Втората част от романа е съвсем различна, тъй като Малахия не си спомня кой е, докато пътува през Марс, Меркурий и Титан. Вонегът подхвърля още теми в големия казан с идеи. Сред тях са религиозният догматизъм и какво би станало, ако капитализмът се обърне с главата надолу. В романа се завъртат като вихрушка хрумки за поне 15 други книги, а кратките параграфи, които отекват като снаряди, още по-малко помагат за комфорта на ленивия читател.
От друга страна, в сравнение с късните творби на Вонегът, в „Сирените“ научната фантастика по-рядко стига до фарс, фабулата се разгръща предимно последователно и позволява яснота. В главите на Марс се опира на военния роман, а по-късно и до приключенския юношески роман. Игрите с времето, както пояснява Вонегът, се намират в речника между „вретено“ и „врели-некипели“. С други думи – вие избирате до колко насериозно ще приемате думичката „наука“ в „научна фантастика“ и като цяло не е добра идея да прекалявате с анализирането.
„Сирените от Титан“ е една от най-човешките книги на Вонегът. По-романтична от късните му произведения, в нея все още се просмуква шеговито съчувст��ие към отвратителния вселенски произвол, който върти планетата ни. Голямото качество на романите му винаги е било, че колкото по-голям става абсурдът в тях, толкова по-незначителни изглеждат делничните тревоги. Четенето на книгите на Вонегът е като отдалечаване от Земята, за да се види онази бледа синя точица, за която пише Карл Сейгън, окачена в необятния космически простор и да бъде разобличена шегата на съществуването....more
Много плашещо излезе тази книга точно сега. В нея човечеството умира поради нещо във въздуха и само няколко души, благодарение на пет кислородни бутилМного плашещо излезе тази книга точно сега. В нея човечеството умира поради нещо във въздуха и само няколко души, благодарение на пет кислородни бутилки, преживяват нощта. Конан Дойл е бил в настроение......more
Това е обявено като *** Първото в света илюстровано издание на Невромантик съвсем скоро ще е факт, одобрено от самия Уилям Гибсън! *** ... което е досТова е обявено като *** Първото в света илюстровано издание на Невромантик съвсем скоро ще е факт, одобрено от самия Уилям Гибсън! *** ... което е доста тъжно, защото носи най-грозната корица на научнофантастична книга у нас. Илюстрациите също по-скоро възбуждат ескейпизъм и гъзария, отколкото да отразяват мрачния тон на книгата, която обаче, въпреки всичко, си остава абсолютен шедьовър.
хубаво написана книга, с богат речник, но малко досадна в описанията на събиране на провизии и приготовления. малко ала робинзон крузо в бъдещето с прхубаво написана книга, с богат речник, но малко досадна в описанията на събиране на провизии и приготовления. малко ала робинзон крузо в бъдещето с привкус от пътят на кормак маккарти. много смърт има (и малко секс), та ако я чете някой на 15 ще му се стори супер....more
Не мисля, че някога съм чел по-амбициозна и изящна книга от „Невидимите градове” на Итало Калвино (изд. „Колибри”), която, НЕВИДИМИТЕ ГРАДОВЕ в Изумен
Не мисля, че някога съм чел по-амбициозна и изящна книга от „Невидимите градове” на Итало Калвино (изд. „Колибри”), която, за да затвърди още повече неуловимия си характер, се побира в скромните 120 стр. Как изобщо е възможно някой да успее в такъв оскъден обем да разкрие възможностите на езика до абсолютните им граници и с пълна пара да премине отвъд. Спомням си, че малко след смъртта на Калвино, Гор Видал категорично беше заявил, че от Омир насам не се е раждал писател с толкова могъщ талант. Може би „Невидимите градове” ще успеят да ви убедят в това.
Книгата използва като предпоставка измислените разговори между Кублай хан и Марко Поло (1254–1324), който по-късно уж пише своите „Пътешествия”. Това се случва около 1271 г., но в „Невидимите градове”, както подсказва и заглавието, Калвино не се интересува от историческа, физическа, географска или каквато и да била природна достоверност. Подобно на Хорхе Луис Борхес и неговата безкрайна библиотека, авторът изследва, събира и обръща с главата надолу всички възможни и невъзможни проекции на градове, които съществуват, съществували са в някаква форма или са били изцяло изфабрикувани.
Сложността е заложена в текстовете на Калвино, които са подредени в педантично изобретена математическа схема. Градовете са 55, всичките с женски имена, които се групират в 11 раздела:
Градовете и паметта / Градовете и желанието / Градовете и знаците / Леките градове
Градовете и размените / Градовете и очите / Градовете и името / Градовете и мъртвите
Градовете и небето / Непрекъснатите градове / Скритите градове
Разпръснати из цялата книга, но свързани в девет глави, които от своя страна пък са разкъсани от разговори между Марко Поло и Кублай хан, текстовете пулсират с ритмични подскоци и създават един след друг фантастични рисунки на градове, които успяваш да видиш, но и ти убягват, все едно са на самата граница на въобразимото, нещо, което Калвино коментира в своите „Американски лекции”. Подобна схема може да се стори излишна за някои читатели, но началото на този род ограничения идва от кръга Улипо, създаден през 1960 г.в Париж от математика Франсоа льо Лионе и писателя Реймон Кьоно („Упражнения по стил”).
„Невидимите градове” от е публикувана през 1972 г. В края на същото десетилетие Калвино ще напише експерименталния си роман „Ако пътник в зимна нощ”, с който може би ще остане в историята на световната литература. Това са годините на неговия възход в осмислянето и прилагането на особения поглед към разказването на истории. Затова тези текстове не са препоръчителни за неуверени читатели. Намирам и двете книги за изключително изтощителни и взискателни, въпреки унасящо красвия и поетичен език.
„Невидимите градове”, напомня на „Островитяни” на Кристофър Прийст, която използва почти същия постмодерен подход; както и „Ланарк” на Алистър Грей (селцето Ню Ланарк се споменава в книгата на Калвино), в която героят се лута из ада на разнородните градове. Книгата се доближава в някаква степен и до изброените ареали на фантазията в „История на легендарните земи и места” на Умберто Еко.
Изобщо до утре може да се говори за всички вдъхновения и вдъхновени, свързани с книгите на Калвино, така че вместо да продължавам с досадни списъци, ще споделя, че не намирам всички от градовете за достатъчно плътно и оригинално обрисувани. Тук някой може да каже, че това не е била цел за автора, но може би именно в това е част от проблема за мен – всеки писател, който твърде силно се вълнува от системи и структура, неизбежно подчинява механизмите на художественото в услуга на пригледен външен вид.
Няма да запомня нито един от градовете на Калвино, но в съзнанието ми ще останат едни характерни вкус и мирис, които цветът на обложката сякаш улавя отлично. Има нещо захарнопамуково в привидностите и мъгливите образи на въображението, нещо, което се измъква изпод носа. Като дворци от пясък се извисяват описанията на Марко Поло. И всички малко или много водят до едно и също място – до родната Венеция, от която тръгваме и в която се завръщаме отново и отново, променени и същите.
Избягвам да цитирам последния абзац на книгите поради две причини – мога да разваля края на читателя или да внеса съмнение, че може би не съм чел произведението. В случая няма опасност от първото, а за второто не ме притеснява особено, защото думите са подредени така добре, че направо ми завъртяха главата. Невероятният финал на „Невидимите градове” действително е черешката на тортата и събира в себе си може би най-елегантното решение за съжителството с околните, което съм чел. Ето какво казва Марко Поло в отговор на притесненията на Кублай хан, че всичко отива към един и същи адски град „където най-накрая се всмуква течението по все по-стесняваща се спирала”:
„Адът на живите не е нещо, което ще бъде; ако има такъв, той вече е тук – пъкълът, в който живеем всеки ден, който възниква от съжителстването ни. Има два начина да не страдаме. Първият се оказва лесен за мнозина – да приемеш ада и да станеш част от него дотам, че повече да не го забелязваш. Вторият е рискован и изисква непрекъснато внимание и нагаждане – да се опитваш и да успяваш да разпознаваш кой и какво посред ада не е ад, да го направиш трайно, да му отвориш път.”...more
Loading...
