Благодаря на XI "г" клас за моралната и финансова подкрепа зс това издание, но нямаше нужда.Благодаря на XI "г" клас за моралната и финансова подкрепа зс това издание, но нямаше нужда....more
This was exhausting. I suggest approaching Carver's poetry collections individually. Among them, my favorites were "Fires" (1985) and "Where Water ComThis was exhausting. I suggest approaching Carver's poetry collections individually. Among them, my favorites were "Fires" (1985) and "Where Water Comes Together with Other Water" (1986). However, as I delved further, particularly with "A New Path to the Waterfall" (1989), despite its evocative title, I found it increasingly difficult to engage with the content, almost to the point of being unreadable for me. His recurrent themes of loneliness, infidelity, alcoholism, and salmon fishing eventually grew wearisome as well. But as I said, some of my favorite poems of his are in the first two collections, especially the one where the dog dies....more
През 1959 г., по време на честване на 85-ия рожден ден на Робърт Фрост в Ню Йорк, литературният критик Лайънъл Трилинг провокира всички Път преди съня
През 1959 г., по време на честване на 85-ия рожден ден на Робърт Фрост в Ню Йорк, литературният критик Лайънъл Трилинг провокира всички с твърдението, че неговият Робърт Фрост не е онзи поет, който успокоява читателите със стари добродетели, простички истини и чувствителна наивност. Неговият Фрост, в най-добрите си стихотворения, отразява ужасяващата действителност на живота. Ужасяващ поет. Тези думи смущават публиката, включително и самия Фрост.
В крайна сметка прав ли е Трилинг, мрачен поет ли е Робърт Фрост? Ако погледнем биографията му, ще открием достатъчно основания. Баща му умира от туберкулоза, когато той е едва на 11 години, майка му си отива от рак през 1900 г. През 20-те по-малката му сестра влиза в клиника за душевноболни. През 30-те Фрост губи дъщеря си и съпругата си. Следващото десетилетие не носи повече светлина. Синът му се самоубива, а по-късно другата му дъщеря преживява нервен срив и е приета в лечебно заведение. Такива смразяващи събития, в случай че човек успее да ги понесе, водят след себе си чувство за ирония и стоицизъм. Подобно на Кърт Вонегът, Фрост изгражда стена от думи срещу болката, макар да има нещо, което не обича стените, както признава в „Поправяне на зида“.
Настоящият сборник, в превод на Зорница Христова и под редакцията на Александър Шурбанов, е първата ни възможност да се докоснем до поезията на Фрост през родния ни език. Стиховете изобилстват от туфи цветя, шипков цвят, тетреви, немара и други образи и думи от селския пейзаж, които по особен начин ги обвързват с нашата класическа литература. Едновременно познат и отчужден е езикът на Фрост, който преводът улавя – лее се като поток, на места криволичи, за да провокира с някоя изненадваща фраза, но винаги верен на оригинала. Задачата никак не е лека, като имаме предвид колко познати са някои образи за колективното ни съзнание.
Преобладаващата част от подбраните стихотворения са от първите два сборника на Фрост: A Boy's Will (1913) и North of Boston (1914). Първият е по-автобиографичен, в него се усеща влияние от Емили Дикинсън, Томас Харди и Уилям Уърдсуърт. Йейтс пише, че е най-добрата американска поезия от години. „Смъртта на наемния работник“ от втория сборник напомня повече на действие от готическа пиеса, изпълнена със смърт и лудост. В тази категория попада и „Домашно погребение“, в което жена упреква мъжа си за начина, по който копае гроба на детето им. В края на книгата са поместени и някои от най-популярните произведения на Фрост, писани години по-късно. Сред тях са „Запознат с нощта“, „Поспирайки в леса през снежна вечер“, „Огън и лед“, „Пътят, който не избрах“ и „Всичко златно свършва“.
Този запознат с нощта поет печели награда Пулицър четири пъти – постижение, което все още остава ненадминато. Според критика Харолд Блум Фрост е феномен – велик, но същевременно популярен. Доволен от това положение, но все пак предпазлив към славата, Фрост пише между редовете и става майстор на финото внушение. Въпреки неговите познания по латински и старогръцки, стиховете му са изключително достъпни. В творчеството му почти отсъстват препратки към класически автори и произведения, а когато се появяват, са така добре прикрити, че лесно могат да бъдат пропуснати. Несъмнено някои от стихотворенията носят уюта на затрупана от сняг хижа със запалена камина, но често под повърхността се прокрадват екзистенциална тревога и кошмарни съмнения.
Поезията на Фрост е свързана с конкретни места, с пейзажа на Нова Англия. „Поспирайки в леса през снежна вечер“ Фрост пише, след като будува цяла вечер заради друг текст. Когато вдига глава и вижда слънцето, излиза навън. Написва за броени минути изключителните стихове, които днес са запечатани в паметта ни. Сравнява го с халюцинация.
Борхес твърди, че Фрост е по-добър поет от Елиът, макар и не по-интелигентен, след което добавя, че поезията извира от нещо по-дълбоко, което надминава интелекта, възможно е дори да няма общо с мъдростта. Сякаш притежава собствена природа. Най-после думите на Робърт Фрост звучат на български и в тях чуваме пукота на огънати от вятъра клони, писъка на птица в нощта и тупването на ябълка на земята. И разбираме, че ни чака път преди съня.
Пол Елюар е мой брат и аз го обичам. В поезията му има толкова светлина, че може да се освети поне едно детство и една голяма любов.
Не разбирам какъвПол Елюар е мой брат и аз го обичам. В поезията му има толкова светлина, че може да се освети поне едно детство и една голяма любов.
Не разбирам какъв е този личен сборник, в който са подбирани понякога по един-два стиха, сякаш са издали нечий тефтер, но давам 5 звезди за хубавите думи и искам повече.
Накладох огън, изоставен от лазура, Жив огън, да ми бъде за другар, Жив огън, да ме топли в зимни нощи, Жив огън, да живея по-добре
И дадох му това, което бе ми дал денят: Горите, храстите, житата и лозята, Гнездата с птици в тях и къщите, и ключове за тях, Цветята, насекомите и животинките, и празненствата.
И само от пращенето на пламъци живях, И само от уханната им топлина Заседнала сред пясъците лодка бях, Като мъртвец, познал едничката стихия....more
Харесах много ранните му стихове, след това започна да ме губи. Впечатление ми направи, че липсва стихотворението "Тогава", познато като "Онова за котХаресах много ранните му стихове, след това започна да ме губи. Впечатление ми направи, че липсва стихотворението "Тогава", познато като "Онова за котката"....more
„Оставането пред пропастта е израз на своеобразна постхристиянска стоическа апатичност: „Не копнея за смъртта. Но копнея за пълен покой и трябва да пр„Оставането пред пропастта е израз на своеобразна постхристиянска стоическа апатичност: „Не копнея за смъртта. Но копнея за пълен покой и трябва да призная, че това е трудно да се обедини с живота.“...more
Без особени усилия човек може да си представи Шарл Бодлер като непоносим досадник. Една от онези меланхолични натури, които имат склонността да избухвБез особени усилия човек може да си представи Шарл Бодлер като непоносим досадник. Една от онези меланхолични натури, които имат склонността да избухват в животоутвърждаващи речи, разливайки вино върху слушателите си.
Въпреки това, прекалено силно се усещат атмосферата на Едгар Алън По, четката на Дьолакроа и музиката на Лед Зепелин, за да не се върна към някои от текстовете тук.
Кой е Манфред? Самотен благородник, измъчван от смъртта на покойната си любима, самоотлъчил се високо в Алпите да призХАОС ОТ СВЕТЛИНА И МРАК в Изумен
Кой е Манфред? Самотен благородник, измъчван от смъртта на покойната си любима, самоотлъчил се високо в Алпите да призовава седем духа с надежда за опрощение. Мъж, който никого не обича и в нищо не вярва. Философията за него е „дума от схоластичния жаргон“, ни молитва, ни пост биха утешили „черното отчаяние“, което го обгръща. Остарял преждевременно, забулен в мъгливата си крепост, Манфред очаква края. Но за да бъдат нещата още по-мрачни, смъртта му е отказана.
За сметка на това в замъка пристига абатът на свети Мавриций и полага последни усилия да спаси окаяния грешник. Но в душата на Манфред цари „страшен хаос от светлина и мрак, от дух и прах“. Любимата му Астарта не е между живите и нито Орисите, нито великата Немезида могат да я върнат. Какъв смисъл тогава носи животът и каква утеха религията? В този сблъсък на идеи се ражда истинският характер на поемата на Байрон. Яростният бунт, незачитането на духовните авторитети и подготвените отговори на абата обрисуват меланхоличния и самотен образ на герой, готов да срути устоите на всичко свято в порив към свободата.
Ако вземем предвид подозрителните връзки между художествената измислица и историческите сведения за състоянието на автора при написването на драматическата поема, не е трудно да заключим, че Манфред всъщност е самият Байрон. Този обречен романтичен поет, принуден да напусне Англия поради подозрения в неуместно сексуално поведение и кръвосмесителна връзка със своята полусестра Аугуста Лей, превръща своята готическа драма в изповедалня.
Мрачна, напоена с вятър, дъждове и скалисти зъбери, творбата улавя наистина крайното състояние на един човешки дух, роден за величие, но потрошен от собствените си копнежи и оковите на социалните ограничения. И тъй като ние, читателите, не разбираме какво е престъплението на Манфред, остава ни да бъдем свидетели единствено на неговата болка. И не е ли това целта на Байрон – да ни напомни, че никой, дори най-довереният слушател, не би разбрал напълно дълбочините на човешкото сърце. А какво сърце е само това – горделиво, нежно, величаво и напълно унищожено.
Неслучайно книгата започва с епиграф от „Хамлет“. Образът на Манфред е пропит от меланхолията на датския принц. Два млади духа, силно неразбрани, които са тласнати из коридорите на съмнението в преследване на какво? Свобода, истина или обикновено откопчаване на оковите. И винаги наоколо тези учудени лица – апатичен хор от свидетели на крушението на безсмъртния дух. До лудост и до смърт, до истеричен смях и тракане на черепи стигат тези герои в своето крайно преследване на онова, което смятат за безценно.
Ти нямаш сила да ме изкушиш. Не бях ни твой слуга, ни твоя плячка, а се погубих сам и сам ще бъда навеки в своя власт. Назад, сразени изчадия! Ръката на смъртта е над мен, но не и вашата ръка!
С тази сурова защита на личния бунт, втъкана в готическа пиеса за духове, Байрон обръща с главата надолу формата на призрачната история. Вместо плашилото да изскача от килера, то се превръща в мантия от метафизична тъкан. Всъщност привидно в историята няма нищо страшно. Страшното са самият живот и руините, които оставя отминалото време. И в това се крие едно второ непокорство, чисто художествено.
„Манфред“ е плод на онази прочута ваканция през 1816 г., когато Пърси Биш Шели и неговата съпруга Мери Шели навестяват изгнаника в Швейцария и по време на която, Мери пише шедьовъра си „Франкенщайн“. Чудно дали алпийските облаци са били наистина толкова заплашително надвиснали, колкото се усеща от атмосферата на произведенията им. Безспорно обаче тримата променят света на литературата и Манфред, макар и не толкова познат, остава внушителният романтичен призрак, въплътил фаустовското очарование на епохата.
От месец новото издание в превод на Ал��ксандър Шурбанов може да се открие под логото на „Жанет-45“ с оформление от Кирил Златков....more
Поезия от сърцето на София, в която дишаш мръсния въздух на спомените. Наталия е уловила същността си с всичките ѝ тревоги и надежди, които един искреПоезия от сърцето на София, в която дишаш мръсния въздух на спомените. Наталия е уловила същността си с всичките ѝ тревоги и надежди, които един искрен млад човек може да се надява да има....more
Казвам ви... и друг път съм виждала бавно крачещата войска на победените: на по-влюбените - непосмели да се целунат, на по-верните - неподозиПЪРВИ ЛОШ СЪН
Казвам ви... и друг път съм виждала бавно крачещата войска на победените: на по-влюбените - непосмели да се целунат, на по-верните - неподозиращи предателството, на по-честните - неотгледали стайни приятелства, на по-умните - отминали глупостта.
Бавно крачи войската на победените... Гледам и не виждам нищо. Мъртъв вятър се е оплел в косите, думите са издъхнали, не можеш да викаш. И стоя онемяла, със свито сърце. Замаскирано в залеза слънце тихо свети, преди да изстине съвсем....more
Имаш една песен мъко моя без да си пил без да си плакал бучка сол под езика ти няма море зад прОще тук много ги е усещала работите.
ОЩЕ ЕДНА МОРЯШКА ПЕСЕН
Имаш една песен мъко моя без да си пил без да си плакал бучка сол под езика ти няма море зад прозореца вън и кораби няма уморени коне по пътеките на дланите ти мъко моя уморени мостове върху раменете ти когато по стълбите слизаш бучка сол под езика ти без да си пил без да си плакал...more
Loading...
