„И мисля, че в това се състоеше тайната – в чувството за неизбежна победа над силите на Старото и Злото. Не в буквален или във военен смисъл това не „И мисля, че в това се състоеше тайната – в чувството за неизбежна победа над силите на Старото и Злото. Не в буквален или във военен смисъл това не ни беше нужно. Просто нашата енергия щеше да възтържествува. Нямаше смисъл от воюване – на наша страна или на тяхна. Ние притежавахме силата яздехме гребена на една висока и красива вълна...
Сега, по-малко от пет години по-късно, човек може да се изкачи на някой стръмен хълм в Лас Вегас и да погледне на запад, и ако знае как да гледа, може почти да съзре следата от високия прилив – мястото, където вълната най-сетне се разби и се дръпна обратно в морето.“ ...more
Макар и непозволен ход, сравняването на биографията на един автор с думите, които е написал, понякога е неизбежно. А едиЛЮБОВТА КЪМ СВОБОДАТА в Изумен
Макар и непозволен ход, сравняването на биографията на един автор с думите, които е написал, понякога е неизбежно. А един бърз паралел между ранното творчество на Уилям Сароян и последвалия житейски път е достатъчен, за да се усети меланхолията от щетите, които животът понякога причинява на големите романтици. Оптимизмът, с който героите в книгите му държат енергични монолози за това как трябва човек да живее и да люби с цяло сърце, да се бори срещу страхливците и мерзавците и винаги да се стреми към светлина и правда, контрастират с късните години на безпаричие, алкохолизъм, комарджийство и домашно насилие, за които по-късно съпругата му Карол Грейс (с която авторът се запознава по време на военната си служба) пише в своята биография.
Според някои критици „Приключенията на Уесли Джаксън“ е сред най-добрите произведения на автора от американско-арменски произход, награден с Пулицър за драматургия през 1940 г. (не приема наградата). Трогателният и весел роман проследява събития от живота на героя Уесли Джаксън – грозноват и идилично наивен добряк, който се сблъсква с мобилизацията, бюрокрацията в казармата и последвалото прехвърляне в Европа през 1944 г. Действието се развива в американските полигони, по лондонските улици (точно по време на бомбардировките) и за кратко (в последните страници) – из френските полета, където симпатично намигване е отправено дори и към врага. Книга за тихото чакане преди военните действия, които така и не настъпват – за всички онези американски войници, включили се в края на събитието, променило историята завинаги.
Като пораснал герой от разказите в „Лятото на красивия бял кон“ (отново изд. „Лабиринт“) е Уесли Джаксън. Гласът му е по сароянски човеколюбив и зареден с наивност, а повечето ситуации, в които войникът се забърква, са изтъкани от хумор и абсурди, които понякога граничат с тъжни краски на носталгия към дома или гняв, породен от дълбокото несъгласие с безумието на войната. Подобно на „Параграф 22“, романът е изграден фрагментарно от войнишки каламбури и смешки, оглеждайки се в крайна сметка за драматично въздействие, което така и не настъпва, тъй като отсъстват добре изградени персонажи, на които читателят да съчувства.
Когато пристига в Лондон, героят на Джаксън е забелязан от успешен писател, с когото споделят общо помещение. Писателят окуражава младото момче, че притежава талант, по-голям дори от неговия, и трябва да пише на всяка цена, като впоследствие някои от текстовете, които самият той публикува, са всъщност написани от Джаксън. Образът напомня за Ъруин Шоу, с когото Сароян наистина се запознава в Лондон двамата стават приятели, сплотени от споделената ненавист към войната и армията, което личи и от последвалите им книги.
Любовта е единственият изход от дяволската клопка, в която животът е притиснал героите на Сароян. Любовта към някое хубаво момиче, но и любовта към свободата. Пленени от германски войски в края на романа, те скоро са освободени. Сароян пише – те не искаха да бъдат пленени от германците, нито от собствените си братя американците. Не искаха да са в плен на никого. В самото начало на романа един от приятелите на Джаксън споделя, че всички усилия на човечеството са в борбата му срещу един прастар дявол:
Всичко, което имаме на този свят, идва от тази борба на човека със смъртта... всичките ни песни, цялата ни поезия, науката ни, всичките ни истини, всичките ни религии, всичките ни танци, цялата държавна власт... всичко – търговията, изобретенията, машините, корабите, влаковете, самолетите, оръжията, стаите, прозорците, вратите, дръжките на вратите, дрехите, готвенето, вентилацията, хладилната техника... обувките. Следиш ли ми мисълта, Джаксън?
Уилям Сароян е роден през 1908 г. във Фресно, Калифорния, в арменско семейство. Автор на романи, пиеси, разкази, мемоари. Признание получава първо със своите разкази от 30-те години. Сред най-известните му произведения са: повестта „Човешка комедия“, романите „Приключенията на Уесли Джаксън“, „Мамо, обичам те“, „Момчета и момичета“, „Един ден от залеза на света“, „Той и тя“. Българските читатели познават също разказите му от сборниците „Светът, денят, нощта, аз“, „Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света“, „Лятото на красивия бял кон“. На български го издават „Фама“ и „Лабиринт“. Сароян получава Оскар за най-добър адаптиран сценарий – „Човешка комедия“, както и Пулицър за пиесата си „Времето на твоя живот“, но отказва да получи наградата. Умира през 1981 г.
Започнах да чета книгите на Удхаус, защото на задната корица на една от тях прочетох: Книгите на Удхаус се препоръчват отГОРЕ ГЛАВАТА, ДЖИЙВС в Изумен
Започнах да чета книгите на Удхаус, защото на задната корица на една от тях прочетох: Книгите на Удхаус се препоръчват от психиатри като терапевтично средство за изваждане от депресия, но няма нужда да сме психически зле, за да им се радваме. Правя всичко възможно да не се озовавам в подобно противно състояние, но мрачните есенни месеци понякога надделяват.
След „Законът на Устър“ започнах да издирвам друга книга от прословутия английски автор. Попадна ми настоящата – Горе главата, Джийвс, чиято корица не само напомняше предишната, ами и изобразената сцена беше почти идентична с друга, описана в „Законът“. Единствената разлика бе, че Джийвс отсъства, а на негово място има някакъв старец с лилав халат на жабки. В книгите на Удхаус сюжетът винаги е толкова увъртян, че човек рано или късно започва да се пита кой, къде, какво е казал, и се оставя на потока от сладка реч да го води към следващите приключения на главните герои. Но кои всъщност са те?
Бърти Устър – джентълмен със съмнителни културни познания и неговият иконом Джийвс – готов да рецитира всеки поет от Чосър до Шели. В предишната книга всичко започна с една грозна сметаниера във формата на крава. Тук всичко започва с грозна тиролска шапка. Интересно е, че Удхаус започва книгите си все с подобни естетически разминавания във вкусовете на героите, но тук вече те стават причина за охладняване на взаимоотношенията. Бърти отново се отправя на спасителна мисия в Тотли Тауърс (действието се развива по-късно от „Законът“, така че по-добре прочетете първо нея) и оттам нататък всичко се оплесква, както си му е редът де.
Не знам дали книгата ще избави депресираните от състоянието им, но за моето мрачно настроение няма по-добро лекарство от доза Удхаус.
Нормално вечерята е събитието, което кара Бъртрам да изпъкне и да се представи в най-добрата си форма. Обичам да вечерям. Много от най-щастливите ми часове са преминали в компанията на супа, риба, фазан или съответното месо, суфле, плодове и заключителния портвайн. Те измъкват най-доброто от мен и ме карат да блестя като току-що шлифован брилянт. „Устър, казват често тези, които ме познават, може да не става за нищо през деня, но само потопете света в мрак, запалете мекото осветление, отпушете шампанското, наблъскайте го с изискани ястия на вечеря и акълът ще ви се вземе....more
" Измъкнах ръка изпод завивките и звъннах на Джийвс. - Добър вечер, Джийвс. - Добро утро, сър. Това ме изненада. - Утро? - Да, сър. - Сигурен ли си? Вижда м" Измъкнах ръка изпод завивките и звъннах на Джийвс. - Добър вечер, Джийвс. - Добро утро, сър. Това ме изненада. - Утро? - Да, сър. - Сигурен ли си? Вижда ми се тъмновато. - Има мъгла, сър. Ако благоволите да си спомните, сега е есен - сезон на мъглите и котката родитба. - На кое? - На мъглите, сър, и на кротката родитба. така се е изразил по повод на този сезон поетът Кийтс в своята ода "Към есента". - Ъ? А, да, разбирам. Това ще ти попречи ли да ми донесеш една чаша от твоя специалитет? - Готов е, сър, и чака в хладилника." ...more
Докато се ровех из разни книжни списъци, с уж задължителни книги за четене, попаднах на един любопитен такъв от журналиста КрУПАДЪК И ПАДЕНИЕ в Изумен
Докато се ровех из разни книжни списъци, с уж задължителни книги за четене, попаднах на един любопитен такъв от журналиста Кристофър Хитченс. Тъй като Хитченс е един от идеалите ми за автор на публицистични текстове и книжни рецензии, реших да си допълня библиотеката с няколко негови пр��поръки. Взех си Законът на Устър от П.Г. Удхаус, Упадък и падение от Ивлин Уо, и Мидълмарч от Джордж Елиът. Ще прощавате, че ви копирам анотацията, не е защото ме мързи, а понеже от „Колибри” са описали романа чудесно.
След скандална пиянска вечер Пол Нитопенс е принуден да напусне Оксфорд и да си търси късмета по белия свят. Съдбата го отвежда в елитно частно мъжко училище, тъй като за голямо негово учудване той се оказва с нужната квалификация за преподавател, после в аристократично провинциално имение, където тъне в разкош, а по някое време попада дори в каторга. По пътя си среща всякакви странни и невъзможни личности – пъстра палитра от мошеници, глупаци, неудачници и загубеняци. Фарсът се разгръща неудържимо и никой не е в безопасност, най-малко самият Пол. Черният хумор на тази история за английското общество през двайсетте години на миналия век е също толкова свеж и забавен днес, както и в деня, когато книгата е била написана.
Името на книгата идва от „Залез и упадък на Римската империя” на Едуард Гибън и „Залезът на Запада” (според която се твърди, че западната култура е преминала в неизбежен творчески упадък) на Освалд Шпенглер, които Уо е четял по това време. В романа се открива враждебна сатира към културната и морална обърканост от периода. Книгата е изключителен успех, и понеже е дебютен роман, веднага поставя името на Уо на равни нога с големите играчи. Преводът и оформлението на българското издание са чудесни, но имам една сериозна забележка, касаеща неправилната употреба на цитат от Оруел на задната корица, който гласи:
Уо е толкова добър, колкото изобщо може да бъде един писател, без да бъде непоследователен.
Оригиналният цитат обаче е:
Waugh is about as good a novelist as one can be (i.e. as novelists go today) while holding untenable opinions.
Това което казва Оруел, е че Ивлин Уо е възможно най-добрият писател, който човек може да бъде, когато поддържа противоречащи си мнения. Това не е похвала, а критика и е доста забавно, че са поместили цитата на задната корица. Работата е там, че Уо е бил религиозен, като дори понякога е изразявал открито антисемитизма си, а в романите му „Елена” и „Завръщане в Брайдсхед” присъства наивната вяра в чудеса. Всичко това е напълно несъвместимо с модерните разбирания, които е поддържал, взимайки участие в новите движения на мисълта от това време.
Действието в книгата се развива в замъка Ланаба (измислено име), но Уо е преподавал в подобно училище, така че може да имаме предвид, че в някои свои аспекти книгата е автобиографична. От самото начало прави впечатление, че имената на героите са комични: Тангенс, Косинус, Смрад, Глъчисмут... Те са част от големия фарс, който тепърва ще се разрази. Организацията е под всяка критика, което най-явно личи на спортните състезания, които директорът учредява. Дете е простреляно в крака, но на никого не му прави особено впечатление. Тонално романът е някъде между абсурдизъм и сатира.
Интересни са и скандалните твърдения, разпределени на различни герои. Ако четете внимателно ще откриете расизъм, подигравка с жителите на Уелс, хомосексуализъм и проституция. Оруел пише, че в тази епоха вече нищо не е скандално, скандално би било да вярваш в Бог. Има един персонаж Филбрик, който вечно се преструва за нещо повече от това което е. Той е абсолютният представител на средната класа, която не спира да лъже, само и само да мислят за нея като висша. Секс и брак в книгата няма. Смрад е ужасен от идеята, че ще прекара остатъка от живота си с една жена и побягва, даже симулира самоубийство. Нитопенс е скучен герой, който е по-скоро нещо като аватар, чрез който читателят има досег с колоритните второстепенни персонажи.
През целия роман има едно усещане за лежерност и спокойствие. Затворниците не работят, учителите се назначават без да са компетентни. Отсъства истерията, характерна за периода между двете войни. Гетсби е публикуван в Америка едва 3 години по-рано.
Като критика към романа – изящен, но на места прекомерно английски, вниманието на масовия читател трудно ще се фокусира, поради липсата на централен персонаж с който да се самоопредели (нека това не се приема като критика към самия писател и неговия подход)....more
Не захвърлен в природата, а захвърлен в добрата литература се оказах, когато преди два дни отворих за първи път втория рЗАХВЪРЛЕН В ПРИРОДАТА в Изумен
Не захвърлен в природата, а захвърлен в добрата литература се оказах, когато преди два дни отворих за първи път втория роман на Милен Русков. Обстоятелствата така се наредиха, че започнах с Възвишение и сега карам назад, като естествено очакванията ми бяха нивото на писане да пада. Какво се оказа обаче, книгата не само по нищо не отстъпва на последната, ами изпъква със съвсем самостоятелни качества. Рецензията се получи по-дълга от обикновено, за което ще простите, но рядко се случва нещо да ми хареса толкова. В края на текста можете да прочетете и кратко интервю с Милен Русков, който беше много любезен да отговори изчерпателно на няколко мои въпроса, свързани с процеса на работа.
Историята в „Захвърлен в природата” се разказва от Гимараеш да Силва – фикционален герой, помощник и ученик на действителния севилски доктор Монардес, който през 1574 публикува своя трактат Historia medicinal de las cosas que se traen de nuestras Indias Occidentales, чрез който популяризира използването на тютюн за медицински цели. Гимараеш започва книгата с уточнението, че целта му е да опише лечебното въздействие на тютюна върху над повече от 30 болести. Така Русков ни отвежда на пътешествие до Англия, среща ни със Сервантес и бръснаря Фигаро, разкрива ни света и нравите от една изминала епоха.
Първото нещо, което прави впечатление в книгата е стилът. Той е непринуден, изреченията се редят леко, а обърканият и хаотичен глас на наивния разказвач придава онова чувство за хумор, което грабна повечето хора във Възвишение. Интересното е, че Русков така си е подредил нещата, че неговия глас тотално изчезва. Не четете книгата на Русков, а тази на Гимараеш. Влизате в неговата глава, ставате свидетели на спонтанните му реакции към всичко, което се случва, а понеже той е младо момче, повечето от тези реакции са непохватни и напушват на смях.
Гимараеш попива всичко, което неговият ментор доктор Монардес прави и говори. В последствие коментира, стъпвайки върху сбор от средновековен мистицизъм и недоразбрана наука. Гимараеш е чудесен пример за средния европеец от тази епоха. Дори самият доктор Монардес, нищо че е учен човек, споделя същите слабости, макар и в по-малка степен. През XVI век Ренесансът е бил ренесанс за малка група от хора, предимно творци и интелектуалци, докато масите са тънели в мизерия и незнание, сходни с тези от Средновековието. Разбира се, научният метод започва да се оформя, но той ще бъде систематизиран и обяснен от Бейкън години по-късно.
Типичното за епохата, която Русков е избрал, са географските открития и внасяните от Америка подправки. Всичко екзотично се е приемало с любопитство и/или боязън, а на някои билки са се приписвали направо чудотворни свойства. Забележително е как д-р Монардес е вярвал, че е открил панацея в тютюна и до края на живота си е застъпвал неговите лечебни свойства. На нас ни се струва абсурдно, но такива са били пътищата. по които човечеството бавно е преминавало. Русков чудесно се възползва от тези абсурди.
Природата не случайно е спомената в заглавието. Тя е основен персонаж в книгата – хаотична, жестока и неукротима, разполагаща с човешките животи, както сметне за добре. А кой е по-подходящ да опише бруталната природа, ако не учените, и още по-специално лекарите. Русков е писал книгата си след тежко изкарано заболяване, което без съмнение е оказало влияние и върху творбата. Лекарите днес не разбират огромна част от заболяванията и действията на предписаните от тях лекарства, а си представете какво е било преди 4 века.
И ти някак си се въртиш в тоя широк и бавен вихър. Захвърлен в природата, би казал Пелетие. Тя е можела да те направи и иначе. И самовлюбените същества наоколко – тя е можела да ги направи и иначе. Но не е пожелала. В нея е коренът на всички неща, първата и последната точка, тайният курс на нещата, тайният им смисъл, и всичко, което действително има значение. Или може би не, все пак? Може би има и още нещо? Едва ли. Но пък, от друга страна, кой действително разбира природата? Кой може наистина да каже какво има в нея? Какво я мъчи, какво я радва, какво става в главата й и къде изобщо е тя? Дори медиците не я разбират. Никой не я познава докрай. Не я познават и до средата. Бутат се, умуват нещо в подножието и, мерят планината с два пръста.
Неравнопоставеност, бедност, мизерия, болести, корупция, бюрократично безсилие – това също са теми, засегнати в романа. Понякога Испания напомня подозрително на България. Вижте обяснението на Гимараеш защо испанците тачат повече кравите, отколкото жените си.
Ако жената на един селянин умре, той все още може да яде кравите си. Но ако кравите му умрат, той не може да яде жена си. Не и в Испания, във всеки случай. И тогава той изпада в глад, грози го най-тежка бедност. Бедността прави с човека чудовищни неща. Тя го превръща във върколак, във вампир, той губи човешкия си облик и изпада обратно в робството на природата, от което с всички сили се мъчи да се откопчи. Но не можеш да се откопчиш, ако си беден. А никой не иска да бъде върколак или вампир. И не само заради вечния живот, че ще погуби душата си и пр. Най-малко заради това. А защото тези неща правят живота много по-труден. Ужасно трудно е да си беден. Аз дори се съмнявам, че животът изобщо си заслужава да се живее, ако си беден.
Или когато лекарите и общината се облагодетелстват, преувеличавайки опасността от чума:
И най-сетне най-критичното звено във веригата, самите севилски граждани, също бяха доволни. Обикновено те са стиснати като къртичи задници, но сега бяха много уплашени и поради това не пестяха парите. Майката му е да ги уплашиш. Ще ходят с насрани от страх задници и с празни джобове, но благодарни, че са живи и здрави, че някой се грижи за тях. Ето защо сега те бяха много доволни да видят, че се вземат енергични и конкретни мерки за тяхната защита. Тък наречената публика, Пелетие. Тя е най-голямата златна мина от всички. Дори в Америките няма толкова злато.
Прекалих с цитатите, този е последен.
Разбира се, бедните в Севиля не са като тези на много други места. А са далеч по-добре – Сервантес е прав. Но са бедни все пак. Парите не им достигат и те живеят в нещо като полуробство. Защо? Защото се съгласяват да живеят така - това е главната причина. Ако, както казваше д-р Монардес, престанат да се кръстят и вземат една тояга, нещата ще започнат бързо да се променят. Но те са се оставили да бъдат поробени от парите така, сякаш те са част от природата, неизбежни като нея. Каква глупост! Природата може да е всякаква, но поне е всемогъща - о, наистина!, - огромна, всесилна и несломима, а парите са жалки лайна, жалка човешка измислица, рехава отвътре като всички останали. Но и хората са жалки, затова и дават такава власт. Щом толкова много хора се съгласяват да живеят така, явно си попаднал на някакво сметище. Те може би си мислят, че тези неща стават с добро. Но на тоя пропаднал свят нищо не става с добро, абсолютно нищо, не и от важните неща. Важните неща стават със сила или измама, или и двете, но не с добро. Добротата само умножава лайната. И така, сред доброта и много мъдруване, си минава обикновеният живот на обикновените хора, те го преживяват в бедност и лишения, радват се на туй-онуй, а после най-обикновено умират, и с тов�� всичко свършва. Нищо особено.
Има още един абзац, който много харесах, но ще ви го спестя. Той е за необходимостта от силна воля, ако искаш да бъдеш наистина добър в нещо, ако искаш да не тънеш в посредственост. Разбира се, това звучи клиширано, но Русков го е написал оригинално и живо, а и самата книга е свидетелство за силата на тази семпла истина. Усеща се, когато един писател се е подготвил сериозно и е хвърлил много усилия в работата си. Личи си от километри, както и обратното.
На много места се сещах за Умберто Еко. Русков не задълбава чак толкова, а и в българските условията ми се вижда трудна работа някой да си позволи 5-6 години проучване за писане на роман. Все пак, ако трябва да посоча най-добрият ни писател в момента, това без съмнение ще бъде Милен Русков. 2/3 от книгите му вече са в раздел любими, остава Джобната енциклопедия да не ме разочарова и това ще се превърне в любимият ми роден автор. Надявам се да продължава да пише и да ни подари още романи, като аз лично може би бих искал да прочета една по-конвенционално разказана история.
Тъй като г-н Русков беше много любезен да отговори изчерпателно на няколкото въпроса, които му зададох свързани с процеса на работа, реших, че ще е полезно и приятно за всички, да публикувам цялото интервю тук:
Как точно се спря на д-р Монардес?
– Аз си спомням с голяма любов за тази книга, може би защото съм я писал с такова чисто удоволствие и лекота. Започнах да пиша книгата вследствие на една статия за тютюна в Енциклопедия Британика, която четях нелегално благодарение на един backport, през който се влизаше в нея от сайта answers.com – този backport впрочем е отдавна затворен. Говоря за пълния текст на Британика, а не за студентската версия. Там бяха пуснали като куриози няколко статии от първото издание на Британика от втората половина на XVIII в. и една от тях, редом със статията „Когато Калифорния беше остров” (понеже там се твърди, че Калифорния е остров!!!), една от тях беше и статията за тютюна, където се възхваляваха неговите лечебни качества. Не можах да повярвам на очите си, когато четях тази статия! Там пишеше точно обратното на това, което нас са ни учили дълги години! Без съмнение онези хора са били в грешка, но тази грешка беше много забавна и точно този абсурд породи у мен интереса към тютюна. Историята се оказа грамадна, това е велика история! Не знам дали си даваш сметка, че тютюнът е най-популярното растение в света. Той е по-популярен от чушките, доматите, картофите, боба, ориза и пшеницата. Някъде може да не употребяват чушки и домати, но употребяват тютюн. Това ми се видя страшно многозначително. То е грандиозен символ на нещо, което ми е трудно да формулирам, защото всяка формулировка би обеднила многостранното му, сложно значение, но във всеки случай това е нещо мрачно и невесело, нещо абсурдно, което не говори никак добре за човешкия род, за човешкия ум. Що за свят и що за раса е тази, при която тютюнът може да стане най-популярното растение?! В самото начало, в самия корен на тази грандиозна абсурдна история стои д-р Монардес, испанският лекар от Севиля, живял през XVI в., който на практика вкарва тютюна в Европа, популяризира го чрез своя трактат за неговите вълшебни лечебни свойства (както той е смятал), публикуван през 1574 г. в Испания и след това много бързо преведен на водещите европейски културни езици. Така тютюнът става част от лечебния арсенал на лекарите, които започват да лекуват с него 36 болести, предписват го на най-различни хора и по този начин го разпространяват сред всички слоеве на населението в Европа. Не можех да пропусна такъв човек като д-р Монардес, аз обичам този тип двусмислени герои, за които накрая се чудиш какво да кажеш. Д-р Монардес, напълно забравен днес - с изключение на една малка улица в Севиля, на която е живял преди 500 години, - всъщност е сложил началото на тази грандиозна история на тютюна. Само с индианците и европейските моряци нищо нямаше да стане. Докторът е нейният същински баща, основоположник и първодвигател.
Как се подготви за книгата? Търсил ли си примерно неща от самия Монардес?
– Да, чел съм част от трактата на д-р Монардес за тютюна, преведена на английски (всъщност целият трактат е преведен на английски още през 1577 г. от Джон Фрамптън, който също е герой на тази книга) и публикувана на сайта на една голяма тютюнева компания, заедно с много други факти от историята на тютюна.
Героите и темите доста се приближават до тези от „Възвишение”, където те сякаш придобиват по-завършен и пълен вид. Чувството за хумор и стилистиката също са подобни. По-лесно ли е за теб да разказваш по този начин? Защото някои от засегнатите въпроси са доста болезнени и дори трагични.
– Има известна прилика между героите на двете книги, но не бих казал това за темите. Темите са много различни. Разбира се, има неща, които преминават от книга в книга, просто защото и двете книги съм ги написал аз, а човекът е стилът, както казват. Но разликите между двете книги са не по-малко от приликите. По-скоро са повече. Общото между тях е в общия дух и стил на трагикомедията. И двете книги са трагикомични. Трагикомедията, както показва и името й, но понякога е нужно да се изтъква очевидното, не е просто вид смешка, а съчетание на трагедията и комедията. То се изразява в умението да разказваш по смешен начин трагични неща. Аз харесвам много трагикомедията, смятам това за най-високия жанр в литературата, за най-сложното умение. То и се среща много рядко, тъкмо защото е толкова сложно, а е сложно, понеже представлява умение да се разказва едновременно на два плана, на два пласта, които при това са противоположни – комедията и трагедията. Трябва да си добър и в двете тези стилистични тоналности - много рядка работа. Аз винаги съм харесвал най-много точно този тип рядко умение, той съвпада с моя естетически идеал и поради това аз самият винаги съм се опитвал да пиша такива книги. Оттам и чувството, че героите и темите в двете книги доста си приличат. Всъщност обратно, те са доста различни. Но трагикомедията обединява и двете книги, тя е общият им стилистичен ключ, който в един по-конкретен план минава през иронията - понеже тъкмо иронията е конкретното проявление на това умение да се казват две неща наведнъж: едно, което се изказва пряко, и друго, което се подразбира и много често е тъкмо обратното. Иронията и трагикомедията са общата тъкан на двете книги. Иронията е частното, конкретно проявление на тази двусмисленост, трагикомедията е нейната дълбоко залегнала протяжност; трагикомедията е нещо като протяжна ирония. Бих сравнил това с планинска верига под повърхността на океана, която отвреме-навреме избива отгоре като острови. Тези острови са иронията, дълбокият им носещ масив е трагикомедията. Така е поне при мен, такъв е моят стил. И той е еднакъв и в двете книги....more
Книгата е изключително забавна и поучителна. Не е изгубила нищо от чара си и дори Томасн Ман пише в преговора към шведския превод от 1944 г.: "С цялатКнигата е изключително забавна и поучителна. Не е изгубила нищо от чара си и дори Томасн Ман пише в преговора към шведския превод от 1944 г.: "С цялата си свежест романът е преживял почти три столетия и ще преживее още много". ...more
Прочетох книгата по-рано тази година, но мисля, че заслужава място в блога. За реклама – не мисля, че има нужда, но и не би трябвалоКЛАНИЦА 5 в Изумен
Прочетох книгата по-рано тази година, но мисля, че заслужава място в блога. За реклама – не мисля, че има нужда, но и не би трябвало, отдавна е всепризната за модерна класика и на всякъде можете да прочете далеч по-съдържателни и професионални мнения.
Вонегът е роден в Индианаполис през 1922 г., следва химия в Корнелския университет в Итака, щата Ню Йорк, по-късно и инженерство в университета в Тенеси, като междувременно се занимава с журналистика. През Втората световна война воюва в редиците на американската армия и става свидетел на бомбардировката над Дрезден (взела над 60 000 човешки жертви), където е военнопленник. Автор е на петнайсетина романа, повечето от които издадени на български (сред тях „Докато простосмъртните спят” и „Точния мерник”, отново от издателство „Колибри”).
Преживяванията на Вонегът по време на бомбардировката над Дрезден вдъхновяват написването на настоящата книга. След излизането на романа той изпада в дълбока депресия и се заклева да не пише повече. Връща се към занаята няколко години по-късно. Впоследствие пише пиеси, рисува и илюстрира собствените си книги. През 1984 г. прави опит за самоубийство, неуспешен. През март 2007 г. претърпява битова злополука в дома си в Манхатън и получава черепно-мозъчна травма. 84-годишният писател не успява да се възстанови и умира на 11 април 2007 г. в Ню Йорк.
„Кланица 5” започва с описание на неспособността на Вонегът да напише книгата. Всъщност, отнема му 24 г., през които, когато познати и приятели го питат какво прави, той постоянно отговаря, че работи върху новата си книга. 24 години… Хиляди страници са отишли в коша за боклук, постоянна преработка, отсяване на най-подходящите думи и намиране на точния глас.
В крайна сметка това се оказва плахият и смирен глас на иронията и примирението. Това е положението – ще четете тази реплика често, почти след всяка история, която авторът разказва. Абсурдизмът и иронията са толкова пропити в думите, че не остава какво друго да се каже. Да вземем например американският пехотинец, който е арестуван в руините, защото е откраднал чайник. Целият град изгаря и хиляди загиват, а него го съдят и разстрелват. Това е положението.
Не си спомням добре структурата на романа, защото той няма строго последователен сюжет. Всичко е сбор от впечатления и разкази – някои за по-старо време, а други за времето след войната. Получаваме и странна импресия на чужда планета, където главният герой е заключен в зоопарк със сексапилна актриса от Земята, а извънземните им се любуват, четейки описанието на табелката.
Това е Вонегът и на мен страшно ми харесва. Може да ви е необходимо известно време, за да свикнете на бързото темпо и абсурдните ситуации, но щом му хванете цаката, ще полетите като с реактивен двигател. Неподражаемият му ироничен стил внушава отчаяние през хумора и сатирата. Съкрушаващо е, но на подсъзнателно ниво.
Обичам този цитат:
Потърсих в Библията, оставена в стаята на мотела, истории за големи нещастия. В нея прочетох:”Слънцето изгря над земята, и Лот стигна в Сигор. Тогава Господ изля срещу Содом и Гомора като дъжд като дъжд жупел и огън от Господа от небето, и съсипа тия градове и цялата околност и всички жители на тия градове, и всички растения земни”. Това е положението.
Хората в тези два града били грешници, както се знае, туй че светът само е спечелил. И, разбира се, било казано на жената на Лот да не се обръща към мястото, където били всичките тия хора и техните домове. Но тя се обърнала, за което й се възхищавам. Защото е толкова човешко. И била превърната сóлен стълб. Това е положението.
Хората не бива да се обръщат назад. Аз положително няма повече да го правя. Завърших книгата си за войната. Следващата, която ще напиша ще бъде смешна. Тази книга не е сполучлива и няма как другояче, защото я е написал сóлен стълб.
„Кланица 5” е тъжна книга, облечена в смешни думи, пресъздаваща обърканото съзнание на следвоенното поколение. А не сме ли всички ние деца на следвоенното поколение. На децата, които тръгнаха на кръстоносен поход.
Препоръчвам „Кланица 5” безпрекословно. Чете се наведнъж, но остава с вас за дълго време....more
Loading...
