Тревожна книга е кратката „Изповед“ на Лев Толстой, която излезе у нас с нов превод по случай 108 години от смъртта на автора (20 ноември). Макар и крТревожна книга е кратката „Изповед“ на Лев Толстой, която излезе у нас с нов превод по случай 108 години от смъртта на автора (20 ноември). Макар и кратко, произведението е плод на дълбока криза, която руският класик преживява на 51-годишна възраст. Въпреки успеха на романите „Война и мир“ и „Ана Каренина“, Толстой открива духа си в безизходица, подобна на тази, която изпитал в своята младост. Трудността е в осмислянето на човешкия живот и натрапчивото питане: „А после?“. Нито семейният живот, нито доброто обществено положение са успели да задоволят глада за нещо истинско, което да придаде смисъл и основа. Първоначално Толстой се обърнал към сладостите на младостта – каквито злини правел, те били, по неговите думи, поощрявани от другарите му:
Не мога да си спомням за онези години без ужас, омерзение и болка в сърцето. Убивах хора на война, предизвиквах на дуел, за да погубя, падах на карти, прахосвах труда на селяните, наказвах ги, блудствах, мамех. Лъжи, кражби всевъзможни изневери, пиянство, насилие, смърт… Нямаше престъпление, което да не съм извършил, и за всичко това ме хвалеха, връстниците ми ме имаха и още ме имат за сравнително нравствен човек. Така живях десет години.
Младият ум не открива утеха и в интелектуалните кръгове на Русия – „имитация на живот“ нарича той това, което вижда. Безсмислени спорове и отегчени въздишки на хора, които откриват единствено чернотия и злина в живота. Тук той дава пример с известна по онова време притча за човек, подгонен от вълк. Човекът тичал, но се озовал пред пропаст, в която имало свирепо чудовище. Той се изсулил и се хванал за треволяците отгоре. Там – в капан между двата ужаса, видял на един стрък две капки мед и ги облизал.
Толстой разграничава четири типа изхода от отчайващата ситуация, в която той и останалите интелектуалци се намирали. Първият е неведението – тук са всички, които не осъзнават, че се намират в безизходица и няма място за анализиране вторият е епикурейството – или онези, които облизват само меда третият бил унищожението на живота, сиреч самоубийството, а четвъртият слабостта – тук били всички, които продължавали да теглят мъчителното бреме на живота, без да намират смисъл или посока. Тук се откривал и самият автор. Затова и започнали да го спохождат мисли за самоубийство.
„Изповед“ е писана трескаво, като от човек, потопил се дълбоко в образи, сънища и усещания, който не държи да следва някаква последователна нишка на разсъжденията. Невротичните кратки части говорят за различни въпроси, обединени от объркания монолог на един търсещ ум. Толстой цитира Сократ, Шопенхауер, Соломон и Буда като свои учители, които обаче вместо да го избавят от пагубното срутване в пропастта, напротив, задълбочават още повече кризата. Те, пише Толстой, бяха установили това, което и аз – всичко е суета и е по-добре да си мъртъв, отколкото жив.
Както може би е известно на мнозина читатели, Толстой намира утеха в простичкото битие на селяните, където открива закалена спойка между вяра и живот. За него тези обикновени хора, които трябва всеки ден излизат да се трудят за прехраната си, нямат избор, освен да вярват така, сякаш животът им зависи от това. Именно там той усеща за първи път в него да проблясват светлината и вътрешният мир, които толкова време са му убягвали в моралния сумрак на аристократичната суета. Толстой открива, че е бил прав – наистина животът е зъл и безсмислен, но не защото е такъв по принцип, а защото е отражение на самия него – с други думи, човекът сам е забулвал светлината.
Книгата завършва с описание на сън, в който според Толстой е съчетана цялата му духовна невротичност. В този сън той лежи в пространството и различни ремъци държат ръцете и краката му, но когато започва да се замисля как така стои, започва да се върти и да се изплъзва на ремъците, докато не остава само този, който го държи през кръста. И тогава вдига очи нагоре и чува глас, който му казва да погледне и да запомни, че това е достатъчно, че не трябва да се безпокои за собственото си стоене.
Светло е излизането от този сън – със събуждане, но както отбелязва в послеслова д-р Иван Ланджев, въпреки оптимистичния завършек, в който се създава впечатлението за едно окончателно развързване на онтологичния проблем, занимавал Толстой през по-голямата част от зрелия му живот, не може да има място за съмнение, че тревогите и вътрешните противоречия продължават и през следващите години, карайки големия руски мислител отново да потърси бягство – този път с влак, далеч от дома и близките си. Ланджев поставя в исторически контекст произведението (в традицията на Аврелий Августин и Жан-Жак Русо) и прецизно установява тънката граница между патоса и реалния живот.
„Изповед“ не е лесна за преживяване книга дори днес, тъй като напомня за незараснали рани, за едно сирачество, в което западният свят е изпаднал, особено в настоящата епоха на материализъм и технокрация, в която на духовното и божественото се гледа с подозрение и насмешка. Кризата, споходила Толстой, е битка, предвещана от Ницше и описана от Достоевски, проявила се чудовищно през войните на XX век. Битка за човеколюбие, морал и смисъл, която непримиримо изисква да бъде задоволен въпросът „Ами после?“. И ако все пак науката продължава да мълчи, остава да се запитаме, възможно ли е човек да живее, без да вярва?
И аз се обърнах към изучаването на същото онова богословие, което някога бях отблъснал с такова презрение като ненужно. Тогава то ми се струваше като поредица от ненужни безсмислици, тогава отвсякъде ме заобикаляха явления от живота, които ми се струваха ясни и пълни със смисъл сега обаче бих се радвал да отхвърля онова, което не се побира в една здрава глава, но няма къде да се дяна. На това вероучение се основава, или поне е неразривно свързано с него, онова единно знание за смисъла на живота, което ми се откри. Колкото и диво да се струва то на стария ми твърд ум, това е единствената надежда за спасение. Трябва много внимателно да го разгледам, за да го разбера, макар и да не мога да го разбера, както разбирам положението на науката. Не търся това и не мога да го търся, познавайки особеността на знанието на вярата. Няма да търся обяснение на всичко. Знам, че обяснението на всичко трябва да се крие, както и началото на всичко, в безкрайността. Но аз искам да го разбера така, че да бъда доведен до неизбежно необяснимото искам всичко онова, което е необяснимо, да бъде такова не защото изискванията на ума ми са неправилни (те са правилни и извън тях не мога да разбера каквото и да било), а защото виждам пределите на своя ум. Искам да го разбера така, че всяко необяснимо положение да ми се яви като необходимост на разума, а не като задължение да повярвам.
Благодарен съм, че започнах новата година с „Мълчание”. Ако зависи от мен, всеки януари бих си насрочвал по една толкова добра книга,МЪЛЧАНИЕ в Изумен
Благодарен съм, че започнах новата година с „Мълчание”. Ако зависи от мен, всеки януари бих си насрочвал по една толкова добра книга, занимаваща се с връзката между вътрешния и метафизичния свят. Добре е в първите дни от годината човек да добие перспектива и да оцени състоянието си.
Не бях чувал за романа на Шюсаку Ендо, докато не се заговори за предстоящата адаптация на Мартин Скорсезе (повече за филма може да откриете тук). След като прочетох „Мълчание” за ден и половина, мога твърдо да заявя, че книгата заслужава да бъде считана за съвременна класика. Подобно на „Стоунър” силата й не е очевидна, но с течение на десетилетията, вярвам, тихата й мощ ще бъде оценена.
През 1614 година двама йезуитски монаси тръгват от Португалия към края на света – Япония, откъдето са получили вест, че учителят им – Крищовау Ферейра е отстъпил от вярата след мъчение чрез провесване. Никой от тях не допуска в сърцето си, че това може да е истина. Вярата на Ферейра винаги е била за пример, а характерът му – безукорен.
„Мълчание” започва с кратък пролог, който поставя фигурите на масата, след което идва място за писмата на Себащиау Родригеш – един от монасите, тръгнали към Япония. Първите две писма започват с „Мир на Господа! Слава на Христос!”. Усеща се приповдигнатият тон, непоклатимото упование, че монахът изпълнява божия промисъл, че попътният вятър ще го следва до самия край. В течение на пътуването му това ще се промени.
Веднъж попаднали в Япония, монасите се сблъскват с отчайващата действителност. Свещеници почти не са останали, а малкото християни са жестоко преследвани от управата. Япония не желае чуждестранно вмешателство в културата си. Един от самураите дори сравнява натрапеното им християнство с любовта на грозна жена. Трудно е при толкова ясно описани обстоятелства човек да не разбере доводите на „лошите” в книгата. От друга страна мъченията са отвъд всякакви граници.
Трима селяни са разпънати на дървени кръстове там, където започва морето. С идването на прилива, водата се покачва, докато не стига до гърдите им. Чува се ��амо песента на един от тях:
„Ний ще дойдем, ний ще дойдем, В храма Параисо ний ще дойдем. Параисио се зове И далеко е казват…”
За Родригеш това е непонятно – мълчанието на Господ, докато подобни сцени се случват пред погледа му. И не само мълчанието му, а околното спокойствие. В по-късна сцена християнин е убит, а кръвта му се стича по пясъка. Наоколо се чуват цикади, природата продължава нормалния си кръговрат. Подобно смъртта на Дон Кихот, когато прозаичното не отстъпва пред изтичането на един изключителен живот, човек усеща смазващата тежест на съществуването в един апатичен свят. Силни са и меланхоличните описания на приливи и отливи, на спокойни вечери и околната природа. Подобно на художник, Ендо нанася бързи движения с четката, създавайки не само незабравими атмосфера и внушение, но и отражение на случващото се в душата на Родригеш.
„Докато се клатушкаше на гърба на коня с хлътнали от умора очи, той унесено поглеждаше от време на време морето. Днес то бе мрачно, с черни отблясъци. На хоризонта се виждаше сивият силует на голям остров. Не беше ясно дали това бе островът, из който до вчера се бе лутал…”
Монахът навлиза все по-надълбоко в суровия японски свят, където християнството не може да прокара корен. Там Родригеш вижда себе си като Месията. Ликът на „Онзи човек”, който преди 16 века е вървял самотно в Гетсиманската градина, след което е поел греховете на човечеството, за да може всеки следващ да потърси утеха и спасение, неизменно следва монаха в пътуването му. Родгиреш вижда различно лице в началото и в края на романа. Лице-отражение на метарморфозата, която душата му претърпява.
Ендо умело коментира отношенията между Изтока и Запада, но в по-голямата си част романът проследява вътрешното пътуване на Родригеш, неговите съмнения, които нарастват и се видоизменят, докато убежденията му не добиват съвършено различни измерения. „Мълчание” е книга за същността на вярата и самотата, която неизменно я следва.
Издателство: Колибри (в началото имах проблеми с лошата редакторска работа, но в последствие книгата ме увлече и тромавостта спря да ми вади очите.)...more
Ако някога се поинтересувате от дзен, най-добрият увод в източната философия (ако изобщо можем да я окачествим като фДЗЕН И ЯПОНСКАТА КУЛТУРА в Изумен
Ако някога се поинтересувате от дзен, най-добрият увод в източната философия (ако изобщо можем да я окачествим като философия) е изложен в книгите Пътят на Дзен на Алън Уотс и Увод в дзен будизма на Дайсецу Судзуки. И двете книги могат да се намерят у нас, като втората трябва да се търси на старо, тъй като скоро не е преиздавана.
Селинджър пише в едно от писмата си, че като популяризатор на дзен, Алън Уотс е направил кариера, което противоречи на принципите на дзен и донякъде го дискредитира. Не знам дали това е справедливо, предвид оскъдната информация за дзен, която е била достъпна преди това (изключваме някои академични и културни кръгове). Книгата на Уотс е чудесен увод, добро начало, с което ��а започнете. Дао на водата е по-конкретна и специализирана.
Дзен и японската култура предлага нещо, което уводните книги бегло споменават. Това е изключително значимият културен и исторически контекст за развитието на дзен. Що за хора и по какъв начин са приели и доразвили тази философия, какво са открили в нея и как са я вмъкнали в ежедневието си. Судзуки изследва влиянието на дзен върху няколко аспекта от живота на японеца. Конфуцианството, самураите, фехтовалното изкуство, хайку поезията, изкуството на чая и любовта към природата.
Принципът на сатори гласи, че човек не бива да се опира на идеи, за да постигне истината за нещата, защото идеите са полезни за определяне истината на нещата, ала не ни запознават лично с нея. Разсъдъчното знание може да ни направи мъдри в известен смисъл, но това е повърхностна мъдрост. То не е живата истина и следователно в него няма творчество, понеже е само натрупване на мъртва материя.
Дзен се интересува преди всичко от интуитивната реакция, а не от логиката и аналитичното. Тази интуитивност е неразривно свързана с японското разбиране за религия, изкуство и метафизика. Не чрез разсъдък, а чрез действие и хармония човек достига най-висшите нива на просветление. От този идеал се е формирало художественото чувство у японците. Минималистичните рисунки, които са включени в богатото приложение, свидетелстват за това. С резки и сигурни движения на четката, художникът очертава лодка в морето. Празният фон отзад е всичко. Едното е част от другото и всичко се крие в едното....more
Никога не съм се интересувал от източните философии и религии. За момче, израснало с традиционно християнско образование, те винДАО НА ВОДАТА в Изумен
Никога не съм се интересувал от източните философии и религии. За момче, израснало с традиционно християнско образование, те винаги са били символ на езичеството. Тази година обаче книжният път ме отведе до „Пътят на Дзен“ на Алън Уотс – книга, която представя естеството на Дао и дзен за западния читател. От нея осъзнах колко малко съм разбирал и колко предразсъдъци са ме спирали да изследвам културата на източния човек. Сега издателство „Изток-Запад“ представят за първи път на български друга книга на Уотс – „Дао на водата“, която служи като добро допълнение към предишната и хвърля повече светлина върху дзен.
Във всеки текст, посветен на дзен, ще забележите едно несекващо безпокойство от страна на автора, който не спира да се обяснява, че не може съвсем точно да предаде истинността на този специфичен светоглед. Разбирам, че щом хора, посветили живота си на тази област се чувстват некомпетентни да говорят за нея, то едва ли в една рецензия ще мога да очертая дори елементарна основа, но все пак нека обърнем внимание какво е (и не е) дзен.
Дзен е състояние на мисълта и духа (ако вярвате в дух или душа), което предполага единство с вселената и живеене в момента. Отказ от постигане на каквито и да е цели, разпознавайки ги като илюзорни. Всъщност дзен разпознава и самата представа за „Аз“ като илюзорна. Тъй както меч не може да разсече себе си, така и човекът не може да познава обективно себе си. Дзен насърчава изследването на небитието и приемането на бездната като първоизточник на всички неща. Тъй както дупката, където се свързват всички спици на колелото е необходимия център, за да може то да се движи.
Според дзен всички противоположности са необходими и не могат да се използват категории като добро, зло, красиво и грозно. С употребата на едната възниква и другата. Освен това дзен абсолютно отрича преследването на абсолютно щастие, лишено от болка и страдание, тъй като без тях не би съществувало щастие. Сами виждате колко трудно е да се дефинира това, което отрича всички дефиниции, но след известно време и с помощта на книги като Пътят на дзен и Въведение в дзен-будизма в мен започна да се оформя една обща представа.
В настоящата книга Уотс обръща внимание на китайските идеограми, ко��то са възникнали от най-прости асоциации с изображения. Спомням си, че Езра Паунд беше изследвал източните езици, в търсене на по-съвършен метод за изразяване. Една картинка струва колкото хиляда думи гласи една от популярните китайски пословици. При изписването на йероглифите е необходима свобода на движението, която може да се постигне само с години опит. Дори малкият стремеж за коригиране или контрол може да съсипе изображението.
В една от притчите, които Уотс разказва, става въпрос за монах, който бил помолен от заможен човек да му нарисува перфектното изображение на някакво животно. Монахът казал, че ще са му необходими пет години и огромна къща с 12 слуги. След пет години императорът се върнал, но монахът му казал, че все още не е готов, затова помолил за още пет години. След пет години императорът отново дошъл. Тогава монахът с няколко движения на ръката си нарисувал най-съвършеното изображение.
А защо Дао на водата? Защото, водата е най-чистият и точен пример за хармония. Тя тече там, където може и с времето течението образува ново корито, но не се опитва да тече, не се опитва да бъде поток, река или океан. И всяка нейна форма – от морските вълни, до малките пръски на чешмата са съвършен еталон за красота. Няма какво да се прибави или извади, за да бъде по-съвършена водата. Такъв живот трябва да преследваме и ние (всъщност преследването противоречи на дзен, защото ако го преследваш, ще ти се изплъзне, затова просто бъди в него).
Няма как да ви убедя да се поинтересувате от дзен, но мога да ви засвидетелствам, че животът ми стана далеч по-спокоен и уравновесен, откакто се запознах с този простичък светоглед, който все повече ми се струва, че държи едни от най-автентичните истини за света.
Бих ви помолил да загърбите - временно, разбира се - своите философски, религиозни и политически убеждения и да станете като деца, не знаещи нищо. Тоест нищо, освен онова, което действително чувате, виждате, усещате и надушвате, И не забравяйте - не отивате никъде другаде, а сте ТУК, а и не е имало, нито пък ще има някакво друго време, освен СЕГА. Просто възприемайте всичко случващо се, без да му давате имена и без да го оценявате, защото с тази нагласа усещате реалността сама по себе си, а не някакви представи или мнения за нея....more
"Хроника на хилядната година" е нещо като сборник с есета на различни теми, които са вълнували тогавашния вярващ ум. Глабер обсъжда някои от последнит"Хроника на хилядната година" е нещо като сборник с есета на различни теми, които са вълнували тогавашния вярващ ум. Глабер обсъжда някои от последните крале на териториите на днешна Франция и Германия и тяхната връзка с християнството и папата. Споменават се някои ереси, знамения, чудотворни мощи и дори появяването на Халеевата комета през 989 г. Но преди всичко, книгата е един ярък пример за тогавашното монашеско вярване, че краят на света ще дойде с новото хилядолетие. Можете да си спомните истерията, която се надигаше покрай 2000 годиниа и да си направите изводите колко сме дръпнали от тогава.
Глабер е роден в края на Х в. в Бургундия. За живота му не е известно много. Едно е сигурно - бил е ученолюбиво момче, което явно е предизвиквало завист в другите монаси и поради тази причина често му се е налагало да сменя местоположението си. През 1031 се настанява в Клюни, където започва своята "История". Творбата му е един от основните източници за историята на Франция от това време, но най-голям акцент Глабер поставя върху неизбежния край на света, който той е вярвал ще настъпи съвсем скоро.
Книгата е разделена на пет части, с глави, разискващи различни теми. Първата е посветена на идеята за божествената четворица - Глабер свързва по някакъв си детски начин четирите елемента (вода, земя, огън, въздух) с четирите краища на света, с четирите сезона, добродетелите и др. След това преминава към доста неясна и пълна с грешки хронология на някои от владетелите на Франция и Империята - Раул, Лотар, Отон и тяхната връзка с вярата и църквата. Разбира се - всеки, който се е показвал като вярващ е описван като успешен и благословен, а останалите-като пълни нещастници. За моя изненада е имало някакъв си крал Конан, който според Глабер се оказва да е голям гадняр, който напада съседа си. Както вече споменах - споменава се и Халеевате комета, която преминава през 989 г. и възбужда всякакви щурави тълкования и магически свойства. Глабер е приятно изненадан и от множеството мощи, които се появяват, които с чудодейните си способности изцеляват куцо и сакато. Никаква следа от критическо мислене и подлагане на съмнение достоверността на тези мощи. Както вече знаем, повечето фалшификати са именно от Средновековието. Ама... Това е положението!...more
"На моралните въпроси могат да се дават както верни, така и грешни отговори - също както и на въпросите на физиката, - както и че тези отговори все ня"На моралните въпроси могат да се дават както верни, така и грешни отговори - също както и на въпросите на физиката, - както и че тези отговори все някога ще станат достъпни за съзряващата все по-бързо наука за мозъка." ...more
Loading...
