Bulgarian Quotes

“Няма смешна обич на тоя свят, има грешна обич, има нещастна обич, има истинска или въображаема и всяка от тях е едно от малките чудеса на живота.”
― Павел Вежинов, Нощем с белите коне

“Такава е човешката душа, понякога като пламъче на свещ и угасва от най-леко подухване, понякога пък не ще я съкруши и най-лютата болка, такова е и човешкото сърце, не престава да тупти, докато има в него макар и само една искрица живот!Такъв е духът човешки, минава през вода и най-силен огън.”
― Димитър Талев, Самуил: Погибел

“Даже и най-скъпият часовник има само 60 минути в час”
― Чудомир

“Бъдете себе си, всички други вече са заети!”
― Oscar Wilde

“Спомням си как през летните следобеди, които прекарвах там, баба ми, привършила домашната работа, сядаше до прозореца на светло и вадеше от своя скришен сандък една огромна Библия с твърди корици, обвита с тогавашния официозен вестник "Работническо дело" по конспиративни причини. Вече знаех, че комунизмът и Библията никак не се обичаха.”
― Георги Господинов, Невидимите кризи

“Никога не съм позволявал на училището да попречи на образованието ми.”
― Mark Twain

“Като всеки стар човек, той най-често си мислеше за едно нещо: какво е сега, а какво беше едно време.”
― Йордан Йовков, Чифликът край границата

“Някои хора са причина за радост навсякъде, където отидат; други - всеки път, когато си отиват.”
― Oscar Wilde

“В миналото се полагат корените на бъдещето.”
― Диана Петрова, Деветте кръга

“Ако животните имаха разум, те също биха вършили глупости като хората.”
― Чудомир

“Забелязвам, че колкото по-здраво работя, толкова по-голям късмет имам.”
― Mark Twain

“- Не са ми известни много правила за това как да живееш – започна той. – Но ще ти кажа едно. То е съвсем просто. Не поемай нищо ненужно вътре в себе си. Никакви отрови и химикали, никакъв дим, изпарения или алкохол, никакви остри предмети, никакви игли, които не са от първа необходимост – наркотици или татуировки, – както и никакви несъществени… пениси.”
― Laini Taylor, Daughter of Smoke & Bone

“Когато е влюбен, мъжът, дори да не е бил никога рибар, хвърля въдица. Закача на нея собственото си желание, слага за всеки случай щипка искреност и неизменно оставя дъх на мускус. После замята. Понякога жената, към която е насочено цялото това усилие, долавя стръвта. Друг път я вижда, но се прави, че я няма. Случва се на кукичката да се хване съвсем различна риба, неочаквана и със сигурност изненадваща за рибаря. Мъжът обаче е упорит. Мъжът и милионите мъже преди него, които са скрили последния си дъх в костите му, са изкусни в този занаят - чакането. Майсторството им е филигранно. Нали така са предавали гените си ден след ден, век след век…”
― Radostina A. Angelova, Афиши в огледалото

“Човек се подмладява, когато душата му е свободна.”
― Емилиян Станев, Крадецът на праскови

“— Смятате ли — каза Кандид, — че хората винаги са се избивали едни други както днес? Че винаги са били лъжци, измамници, лукави, неблагодарни, разбойници, грабливи, слаби, непостоянни, подли, завистливи, лакоми, пияници, скъперници, честолюбиви, кръвожадни, клеветници, развратни, фанатични, лицемери и глупци?
— А вие вярвате ли — отвърна Мартен, — че ястребите винаги са яли гълъби, щом намерят гълъби?
— Да, несъмнено — каза Кандид.
— Ето — рече Мартен, — ако ястребите винаги са имали същия нрав, защо искате хората да са променили своя?
— О, има много голяма разлика — възрази Кандид, — защото свободната воля…
Разсъждавайки така, те пристигнаха в Бордо.”
― Voltaire, Candide

“Вие сигурно имате прекрасни обширни земи — каза Кандид на турчина.
— Имам само осемдесет декара — отговори турчинът. — Обработвам ги с децата си. Трудът ни пази от трите големи злини: отегчението, порока и нуждата.
Завръщайки се в чифлика си, Кандид се отдаде на дълбоки разсъждения върху думите на турчина. Той каза на Панглос и на Мартен:
— Този добър старец, струва ми се, си е създал живот, който е много по за предпочитане от съдбата на шестимата царе, с които ние имахме честта да вечеряме.
— Както твърдят всички философи — каза Панглос, — величието е много опасно.
— Зная също — отвърна Кандид, — че трябва да работим градината си.
— Прав сте — каза Панглос, — защото, когато човекът е бил поставен в райската градина, той е бил поставен там ut operatur eum, тоест за да я обработва, което показва, че човекът не е роден за почивка.
— Да работим, без да умуваме — каза Мартен. — Това е единственият начин да направим живота поносим.
Цялото малко общество се съгласи с това похвално намерение и всеки се залови да упражнява дарбите си; малкият къс земя носеше големи приходи. Кюнегонд наистина беше много грозна, но тя стана отлична сладкарка, Пакет се залови да бродира, старицата се грижеше за бельото, дори брат Жирофле стана полезен — той беше добър дърводелец и дори стана почтен човек. Понякога Панглос казваше на Кандид:
— В най-добрия от възможните светове всички събития са свързани, защото, ако вие не бяхте изгонен от един прекрасен замък с ритници по задника заради любовта ви към госпожица Кюнегонд, ако не бяхте изтезаван от Инквизицията, ако не бяхте обиколил Америка пеша, ако не бяхте пронизал със сабята си барона, ако не бяхте загубил всичките си овце, които получихте от чудесната страна Елдорадо, не щяхте да ядете тук захаросани китри и фъстъци.
— Добре казано — отговаряше Кандид, — но трябва да работим градината си.”
― Voltaire, Candide ve Micromegas

“Любовта е като планина, Габриела. Когато си стигнал по средата на една планина и ти е мног�� трудно да продължиш нататък, трябва да се разсееш с нещо, с нещо наистина хубаво, защото иначе няма да намериш сили да стигнеш върха. Ти искаше от мен да сляза от планината и да започна това, което вече съм преминал, отначало.”
― Диана Петрова, Деветте кръга

“Като голям ален кит, който навлиза все по-дълбоко и изчезва в тъмните води, слънцето полека-лека потъваше в Егея. Морето и небето пламваха. Гларусите търсеха местенце в скалите да пренощуват. Последните
рибарски лодки се връщаха в пристана. За островитяните този рай не бе нищо повече от игра на цветовете, оптическа измама по здрач. Поредното доказателство за безмилостния ход на времето, което изтичаше в пясъчния часовник, закономерност във вечния, непоклатим ред на Вселената. Но за археолозите и за студентите тези мигове, в които полумракът се стелеше между сетните светлини на деня и непрогледната тъма на нощта, разкриваха един друг, мистериозен свят, който съществуваше отвъд тяхната действителност. В такива моменти, изнурени от тежкия труд под жаркото лятно слънце, те бяха склонни да повярват, че животът им не е чак толкова прозаичен, точно както хората открай време вярват, че има живот след мимолетното съществуване тук, на Земята. Скоро ще се здрачи съвсем и сенките им ще заиграят по пясъка край Фанос като криле на прилепи, досущ както душите от Одисея по асфоделните полета.
Само че тук сенките бяха хора от плът и кръв – ако ги убодеш, ще извикат от болка.”
― Emilios Solomou, Hμερολóγιο μιας απιστίας

“И се усмихва. Една усмивка, която е най-доброто му обещание. Това жените знаят и повече не се пазарят.”
― Yordan Yovkov, Старопланински легенди

“Бодлите идеха с всяка роза и градинарят – добрият градинар – не им се плашеше.”
― Radostina A. Angelova, Афиши в огледалото

“Допреди седмица аз бях Франция. Бях всичко, което хиляди хора по света мислят и чувстват за нея. Копнеех за любов и вярвах, че съм открила мъжа, който да ми я дари.”
― Диана Петрова, Деветте кръга

“Не помня кой беше го казал, но прав е:

нявсякъде всичко прилича на теб.”
― Иван Ланджев, Ти, непрестанна новина: стихотворения

“She shook her hair in the cool breeze and inhaled, the scents of lavender and rose and jasmine sweet in the lucent air. They passed fields where delicately scented rosa centifolia bushes grew. "How was the rose crop this year?"
"Excellent. We had a mild spring and a generous rainfall. Twenty to twenty-five blossoms on every branch. Our rose was indeed the 'queen of the flowers' this year, to quote the Greek poet Sappho." He lifted his chin and peered at her down his nose. "Our rose de mai is expensive, Danieeele, but far superior to others."
Laughter bubbled in her throat. "Your Gallic pride is showing, Philippe."
He expressed a puff of air between pursed lips. "Bulgaria? Morocco? You can't tell me their roses are better than mine."
"Just different," she said with patience. "Moroccan roses have a rich perfume, and Bulgaria's Valley of the Roses produces lovely damascena roses scented with a brilliant tinge of pear.”
― Jan Moran, Scent of Triumph

“Vidin nem a centrumával ül a Duna-partra. A parton sétány van, meg a Baba Vida nevű erőd, amit igyekszünk holnap megnézni. (...) Mintha nem is lenne igazi belváros. Van, de olyan, mintha egyszerre két csapás érte volna. 1. lebombázták, 2. újraépítették.”
― Szálinger Balázs, Al-dunai álom

“Не се плаша… Чистата ми съвест ще ми бъде добра възглавница.”
― Чудомир

“Човек е единственото същество, което знае да се смее. Децата напр. упорито търсят смеха, дори и тогава, когато той става за сметка на самите тях. Това се изисква от природата им. Смехът е нужен за техния растеж.”
― Чудомир

“Не обичам, как’Сийке, и не съм от тия, дето се бъркат в хорските работи...”
― Чудомир

“В душата й кипяха недоумение и гняв. Нима войната не бе разбила и нейния живот? Нима не бе загубила тия отминали години безвъзвратно? Нима не ги губеше и сега?”
― Емилиян Станев, Крадецът на праскови

“Постепенно липата бе станала за нея живо същество и тя я гледаше отдалеч с весел поглед, както се гледа мълчалив и верен съучастник, или отиваше при нея в предвечерните часове, когато дългата и мощна сянка на дървото се просваше на изток като черна мантия, метната върху изгорялата от сушата трева. Тогава в главата й шумяха рояк смели мисли, тя мечтаеше, опиянена от спомените, изпълнена с благодарност и обич към света.”
― Емилиян Станев, Крадецът на праскови

“Тя тръгна към него, топлият вятър се блъсна в тялото й, обля я като гореща, сладостно-замайваща вълна и отведнъж с необикновена острота съзнанието й бе пронизано от мисълта, че е сама с тоя непознат мъж в изпълненото с движение и шум пространство. Стори й се, че върви към него насън и че няма воля да се владее. Тя каза нещо несвързано, смутено се усмихна и неочаквано му подаде своята малка бяла ръка. Той я взе, наведе се и я целуна.”
― Емилиян Станев, Крадецът на праскови