Някои от тези разкази отдавна са станали част от собствената ни история, минали са граници, превърнали са се във филми. Сред тях са “Сляпата Вайша”, “Обащиняване”, “Кристин, която маха от влака”, “Белите гащи на историята”, “Коледната душа на едно прасе”, “Закъснелият дар”, “Божури и незабравки”, “И всичко стан луна”… Първата история е писана преди 25 години, последната - миналата Коледа. Истории с предчувствие за чудо, както казва Гаустин - за любов и разминавания, за влакове и гари, за последните 8 минути и 19 секунди на Земята, защо е важно да търсиш и да не намираш една жена. И как в някои разминавания има повече любов, отколкото във всички срещи на света. В тези истории, така избрани и подредени, неусетно минаваме от собственото си детство през любовите и самотите до тревожността на последните дни.
Georgi Gospodinov is a writer, poet and playwright based in Sofia, Bulgaria. He studied Bulgarian Philology at Sofia University. Later he defended a PhD on New Bulgarian literature with the Bulgaria Academy of Science's Institute for Literature. He is one of the most translated Bulgarian authors after 1989. He published the first Bulgarian graphic novel The Eternal Fly (Вечната муха).
Думата, която ми хрумва за тези разкази, е “задушевност.” В живота и в литературата не се среща често, липсата и се пренебрегва за сметка на куп други необходимости, а опитът да я извикаш насила нарушава всички пропорции и усещания.
Не всеки разказ ми допадна, два-три директно прескочих след първите две изречения. Най-хубавите са за децата и за старците. И за самотата. Историите до една са като тази на сляпата Вайша - едното око обърнато назад към миналото, другото - вперено напред в бъдещето, а настоящето е тясна линия, която често е последната граница преди пропастта.
*** “Всичко е от значение в педагогиката на детството.”
Бях скептично настроена, отвъд красивата корица на Люба Халева ми се видя малко като претопляне на вчерашния обед.
Обаче.
После прочетох и на някои от разказите спирах, на някои затварях, на някои почти си поплаках. Голяма работа е Георги Господинов наистина, и пише по много български и балкански теми, наши си и общочовешки, простичко, с думи между редовете, между две вдишвания, два погледа.. страшна работа.
I really enjoyed a lot of these, they were very unique but still engaging. In a weird way I feel like there were too many stories for a short story collection? I'm not sure if that's valid criticism really but it was hard to work out why they were all included and how they were meant to relate
Много разнообразни и интересни разкази. имам чувството, че 2-3 от тях ги бях чела преди и не съм сигурна дали са вкарани в една от книгите "Времеубежище" или "Физика на тъгата", но това не го казвам с лошо. Историите са точно в Господиновски стил, харесаха ми определено! Любимите ми: - Обащиняване - Дъщеря - У Яворови свети - О, Хенри - Пред хотел "България" - Старецът и морето - Жива ду��а
... ако продължа, ще изброя всичките... май нямам любими. колкото повече мисля, толкова повече осъзнавам, че всичките са ми любими
Подходих с предубеждения към тези истории, може би защото някак до момента авторът не е точно моята чаша чай. Привлече ме корицата основно. Но пък съдържанието ме изненада много. Общочовешки теми, поднесени по прекрасен начин. Много живи образи и истории, все едно са до нас. Част от тях са доста тъжни, стягат те за гърлото, но са толкова истински. Смело препоръчвам всеки да се докосне до този сборник, все ще намери своята история.
Малко съм объркана какво да напиша като впечатления. Не че има и особено значение де. :) сборника ми хареса. На доста моменти бях "оо, слънце, чуй" или "уф, виж" или "хм, слънце..." (понеже четох историите на почивка с половинката) Имаше разкази, които ме хванаха така силно за гушата, че след тях трябваше да си почивам от четене. Имаше и такива, които толкова естествено си съществуват, все едно са част от действителността, а не написани истории. Някои пък ми бяха... Ми.. Написани думи. Разкази. И толкова. Но това е нормално. Георги Господинов пише много естествено. Което ме привлече и ме увлече. И дори мех разказите ми направиха впечатление. 3,5 звезди. Мисля, че е от сборниците, които отново бих прочела след години. :)
Разказите в книгата заслужават 5 ⭐️ звезди, но като човек, който е прочел почти всичко на Георги Господинов не съм особено доволен от това, че в тази книга разказите, които са нови са много малко. В по-голямата си част изданието съдържа много разкази от “И други истории” и “И всичко стана луна”, както и от други негови книги и лично мен ме разочарова това, че се преповтарят стари разкази в ново издание, очаквах тук да има само нови разкази, но уви-не! Ако не сте чели повечето книги на Господинов Ви препоръчвам да прочетете тази, защото обединява голяма част от творчеството му, а ако сте като мен и сте прочели почти всички негово- вие си преценете дали си струва да плащате за издание, в което се преповтарят негови произведения! Иначе самите разкази са уникални!
Разказите на Георги Господинов носят много особено чувство. Всеки има различен вкус, но почти всички предават една тънка (и понякога неусетна) меланхолия, примесена с известна доза носталгия. Подходящи за цялата година (доказателство за което е времето, което отделих да изчета сборника: от 3 януари до 26 декември 2023 г.). Сиреч, по разказ-два на месец, за да се насладиш на думите и историите да отлежат.
He's a master of the storytelling for sure. I haven't yet read novels by Georgi Gospodinov, this was my first encounter with him. Some of the stories I truly loved. My only reason for the 4-star rating rather than 5-star is the doomy melancholy that creeps more and more towards the ending stories. And that doesn't mean that the book is not good enough, it's just my personal view that it got a bit too heavy for my preference at the end.
Много обичам да чета кратки разкази. Вдъхновяващи, потапящи в себе си, капсулирани отрязъци от време, живяно или въобразено, сигурен лек срещу настоящето. Често си купувам антологии с кратки разкази. Обикновено на различни автори. Тази беше първата само на един автор. Обаче ми стана любима. Май ще я чета пак ☺️
Прочетох раказите на Георги Господинов. Леко съм раздвоена, ще дам по-скоро 3/5. Има някои, които ми направиха по-силно впечатление. Може би ще запомня смешния с прането и тъжния - "Вратата". На мен лично не ми допадна това, че има такива, в които присъства фантастичен момент, не е точно моето нещо. Има някои, които ми бяха много безинтересн�� и не знам защо изобщо са подбрани.
Трудно е един сборник с разкази да ти хареса на 100%, но в сборника има разкази, които ужасно ми харесаха. Чете се леко, но пък понякога емоциите са тежки. "Обащиняване" ми е сериозен фаворит, както и "Кристин, която маха от влака".
Най-успешните истории са тези с автобиографични елементи които са като спомени от детството. Илюстрациите са много добри. Има обаче и някои истории които са твърде груби и по-малко интересни.
Амплитудите в сборника са големи и варират от разкази доближаващи се до идеала на кратката повествователна форма – шедьоври, другояче казано – през помпозни, но не непременно неприятни изгъзици, и така до откровено отблъскващи лишени от смисъл упражнения в стил.
А въпросният е псевдо-такъв. Насечен за добавен драматизъм.
С кратки изречения на нов ред за още повече драма.
Стил на недомлъвки. На фалшиви и недоизградени символи, без реални тропи и фигури, които да казват нещо. Което би било ОК, ако нямаше претенцията за нещо повече.
Като окото на пеперуда сред бурята на мечтите. Или да търсиш жълтите гащи на Луи в 16:03 пред писоара на гарата в Бордо.
Каквото и да значи това.
Стил на оригиналничене, което симулира вдъхновение.
Но да не се заяждам прекалено, защото после се появяват разкази като Обащиняване, които удрят правилните акорди, разплакват, смиряват и пречистват.