Jacqueline's Reviews > Selected Poems

Неслучайно Елиът е лауреат на Нобеловата награда за литература.

***
"Бих желал да съм яките клещи на рак,
които пробиват подовете на мълчаливи морета.
(...)
И ще си струва ли накрая,
и ще си струва ли наистина,
след залезите, дворовете и уличната влага,
след романите и чайовете, и шумящите поли
и колко още?… И дали?…
Не, невъзможно е да се изкаже това, което има да се каже!
Но някакъв магически фенер върху екрана ще покаже
схемите на моите нерви;
дали, дали накрая ще си струва
а ако тя, облегнала назад глава
или отметнала нагоре шала,
обърната срещу прозореца, ми каже:
„О, съвсем не е това,
съвсем не съм помисляла това.“
(...)
Ще ходя аз по плажа с бели панталони, бос,
ще чувам песните на морските сирени все със същия въпрос.
Не мисля, че ще пеят зарад мене.
И аз ги виждам как са яхнали вълните на морето,
те решат белокосите вълни, които връща вятърът надире,
по бялата и черната вода, когато вятърът засвири.
Ние ще бродим в залите, дълбоко под морето,
сирените ще ни окичат с водорасли, червени и кафяви,
додето ни събудят човешки гласове и се удавим."

("Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок"/ "The Love Song of J. Alfred Prufrock")

***
II

"Сега, когато люлякът ухае,
тя има ваза с люляк в свойта стая
и докато говори, клонче брули.
„Ах, приятелю, не знаеш, не познаваш
живота, който сам държиш в ръцете си;
(огъва бавно своя люляк)
през твоите пръсти да изт��ча го оставяш,
а младостта е твърде лоша и безмилостна —
над туй, което не долавя, се надсмива тя!“
Засмивам се и аз, разбира се,
и чая си допивам.
„Но все пак с тези залези априлски — връщат ме назад
в погребания ми живот, Париж през пролетта —
така спокойна се усещам и намирам, че света
е в крайна сметка приказен и млад.“
(...)
Усмивката ми пада сред старинни вещи.
(...)
„Напоследък все си мисля — жалко —
(но от началото не може да се види края!)
защо не станахме приятели — не зная!“
Чувствам се като човек усмихнат, който се извръща
и изведнъж си вижда отражението в чаша.
Самообладанието ми се стапя; мрак е в къщата.
(...)
О, ето, тази музика „замира“ с вещина
сега, когато става дума за агония —
и бих ли имал право на ирония?"

("Портрет на една дама"/ "Portrait of a Lady")

***
IV

Душата му върху небето,
което чезне зад града
или настойчиво потъпкана
във четири, пет, шест часа;
късите, зли пръсти, тъпчещи лулите,

вечерните вестници, очите
наясно с ясните неща
като съзнанието на мръсна уличка,
жадуваща да покори света.

Около образите тук
събират се мечти, желания
и мисля си за някакви неуловимо нежни
неуловимо страдащи създания.

Изтрий устата си с ръка, засмей се;
(...)

("Прелюди"/"Preludes")

***